(Първо малко предистория…)

Колкото повече се затрупвам с работа, колкото повече стресът расте, толкова повече ми се бяга – към планините, към морето, към природата…

Понякога бягството е виртуално — хвърляш по едно око на стари снимки от стари пътешествия и приключения… А понякога става случайно — както днес.

Търсих подходяща снимка от Рила, за да използвам част от нея в header-а на един сайт. Докато прелиствах снимките от папка “Рила: 01-03 октомври 2006”, попаднах на две мои “бисерчета”, които така и не видяха бял свят (досега).

…Спомням си как се разхождахме с Ани из рилската гора над село Говедарци, беше ранен следобед на първи октомври. Гората беше тиха и вълшебна, слънчевите лъчи си пробиваха път между клоните на дърветата, краката ни потъваха в мекия мъх, тревата и килима от борови иглички, покриващи земята… Внезапно погледът ми срещна сякаш късче диамант, блещукащо в тревата, в която росата на места все още не се бе изпарила. Подминах мястото… Блясъкът изчезна. Върнах се половин крачка назад — пак беше там, сякаш малко късче прозрачен скъпоценен камък лежеше в тревата и искреше във всички цветове на дъгата, жълто, оранжево, синьо-зелено… Спрях като омагьосан, повиках и Ани, тя също го видя.

Наведох се — беше капка роса, хваната между две ниски тревички. Под определен ъгъл спрямо слънцето и погледа, се получаваше ефект като от призма или като малък скъпоценен камък. “Физика, оптика…”,– помислих си аз тогава… и в следващия миг си дадох сметка, че това не е вярно, и съм свидетел на Магия:-)

Наведох се и се опитах да хвана част от магията върху матрицата на моя малък Pentax. Два от кадрите се получиха добре, доколкото беше възможно тогава. Ето ги пред вас (ще се наложи да кликнете върху снимката, ако искате да видите кроп от близкия план, с много повече детайл) – първата…

…и втората:

Магия или не, никога няма да забравя този миг…

Рила е вълшебно място, където обичам да се завръщам, отново и отново… Дано я видя отново скоро. И дано я опазим…