Току-що научих от блога на Майк Дейвидсън, че Newsvine е продадена на MSNBC.com.
(Всъщност, новината е отпреди седмица — ама така е, като посещавам любимите си блогове, като изписвам URL-тата им на ръка в браузъра от дъжд на вятър, вместо да си напълня най-после Google Reader с RSS-и;-)
А си спомням, когато всичко започваше… Беше преди около две години. Майк си спази обещанието — ние наистина чухме и запомнихме това име – newsvine! :-)
Вчера с приятели бяхме на кино в “Дома на киното” и гледахме ето този филм.
Чудесна френска комедия с Michel Blanc & Medeea Marinescu, препоръчвам! :-)
Отдавна не бях ходил на кино, където не се ядат пуканки, не се пие кока-кола с лед и звукът не е Dolby Ultra Digital Surround THX (последният от долбитата моля да затвори вратата).
А, да, и където хората са отишли да гледат филм.
Много приятно чувство. Не че не обичам хубавия звук, големия екран (а понякога и пуканките). А просто покрай всички тези молове и “Арени”, май ми беше долипсвало усещането за истинско кино, киното като кино, киното като изкуство.
Просто се замислих… Да сте виждали на концерт на Найджъл Кенеди някой да хрупа пуканки и да пие шумно Кока-Кола със сламка? Аз не съм. Хората отиват да чуят великия цигулар и неговата цигулка.
Защо тогава сега се опитваме да принизим киното до обикновено зрелище, нещо “помежду другото”, както се получава, ако видим тенденцията от последните години — луксозни салони, където се прожектират филми на чудесен голям екран, децибелите са над 110 на моменти, басовите честоти се опитват да извадят черния ви дроб, когато на екрана експлодира нещо, и преди да влезете в киносалона, някой услужливо ви предлага да си купите пакет пуканки XXXXXL и студени газирани напитки?
Мернато сред google ads на един друг блог, вчера или завчера (screenshot).
Предполага се, че K-K се надяват да правят пари, като ще продават “подараци“, които някой ще “купува В по Добрите аукциони“? :-D
Аз на тяхно място не бих си хабил парите да се рЕклАмИрам.
Бих започнал с нещо друго, като например, да си наема редактор… ;-)
(Кадърът е от неделната ни фоторазходка)
Хайде две думи и от мен.
Много се изписа вече за деня, когато блогърите по цял свят ще се обединят, за да пишат за нещо екологично, полезно за нашата планета и за нас, хората. Много се изписа и днес вече.
На мен не ми се пише. По-добре е да направя нещо.
Всъщност, вече го правя. Почти всеки ден, от близо пет години насам. Нещо, което е полезно за мен, но и за града, в който живея. Нещо, което ми пести пари, и в същото време ми върши по-добра работа от платените му алтернативи. Нещо, което ме кара да се чувствам добре, и в същото време, не пречи и на околните по никакъв начин.
Досетихте ли се, за какво говоря?
Да, за карането на велосипед! :-)
Велосипедът е устройство, което може да си закупите с лекота от доста магазини в София, на цена от 100 до 4’000 лв., в зависимост от модела. Ако просто смятате да карате колело от време на време, модел между 100 и 300 лв. ще ви свърши чудесна работа. Ако ще карате нонстоп, и през лятото и през зимата, целете се в ценовия клас между 300 и 800, и си сложете хубави гуми. Ако ще правите ‘скокчета’, даунхилл, cross-country и изпълнения като това, статията ми не е за вас;-)
Та, да се върна на колелото… Велосипедът е устройство, което освен че е широко достъпно, позволява преодоляването на малки и средни разстояния в един голям град с прилично ниво на удобство, и също така с изключително ефективна средна скорост и висок КПД (коефициент на полезно действие).
След като открих колелото като възрастен, животът ми се промени. Буквално. Забравих, що е то мръсен, нередовен, бавен градски транспорт. Забравих за препълнените маршрутки, които карат като луди, и в които хората се тъпчат като шпроти. Забравих, какво е това билетче за градски транспорт, и за какво служи. Забравих и за препълненото метро, за препълнените трамваи и рейсове и тролеи. Забравих какво е да даваш пари за градски транспорт, за такси, за маршрутки. Забравих, какво е да пътуваш прав в продължение на половин-един час, смачкан между други стотина нещастни хорица като мен. Забравих, какво е да чакаш на спирката, а заветният рейс или трамвай все да не идва… Забравих, какво е да дадеш 1 или 1.50 лв., за да влезеш в претъпкана маршрутка, където да се опиташ да си намериш някакво място, поне 50 квадратни сантиметра, и да се оставиш да бъдеш “возен”, с музика избрана от шофьора, често гарнирана с цигара или две…
Не, не съм забравил изцяло за това. Случва ми се да използвам маршрутка или автобус или такси, от време на време. Но достатъчно рядко, за да ми напомнят само, какво “изпускам” всеки ден, избирайки колелото.
Това е мой личен, съзнателен избор. Не мога да накарам някой друг да избере същият начин на придвижване като мен.
Но поне мога да ви разкажа малко за него:-)
Днес бяхме на малка фоторазходка (ние с Ани, Йовко, Пейо, Емича, Никсо, Ангел, Тони и Ани).
Не беше толкова “фото”, колкото “нека първо се съберем и пием по едно кафе и по един чай” и после “а сега искате ли да хапнем, докато чакаме слънцето да се покаже”, но беше приятна, и макар че беше студеничко, беше приятно да походим малко насам-натам безцелно:)
Аз имам няколко “попадения” с малкия Pentax, ето едно от тях:
Ето друго, само че с Canon-а (Canon 300D) на Eмича, който любезно ми услужи с него за няколко кадъра;-)
Накрая малко поизгубихме “групата”, и просто се разхождахме, събирахме есенни листа и снимахме разни малки цветчета и пчелички, и се радвахме на слънцето (имаме дори и един натюрморт с кестен) :)))
Сега ми се спи много, така че стига блогване и снимки за днес! Време е да прочета още 5 страници от “Фондацията” на Айзък Азимов и да заспивам;-)
Днес ми беше един мързелив ‘play day’. Занимавах се с разни tutorial-и за Adobe Fireworks (също и за Flash).
Един от тях беше tutorial за това, как да се пресъздаде ефект на 3D кристали с Fireworks, от Thierry Lorey.
Ето линкове към него:
А ето и моите собствени скромни опити да пресъздам ефекта с Fireworks:
Вестник “Капитал” публикува преди време една много интересна статия на Робърт Филипс — “Лятото на нашето недоволство”.
* * *
Сега като се замисля за учителските протести, преди това и за протестите в защита на природен парк “Странджа”, в защита на свободата на словото (случаят “optimiced.com vs. ГДБОП”;-), назряващите протести в защита на парк “Рила”, се чудя дали заглавието не трябва да бъде “Лятото и есента на нашето недоволство”… и дали скоро няма да добавим към него и “Зимата”…
Робърт Филипс твърдеше, че сегашните протести са различни и са акт не на отчаяние, а на надежда за промяна.
И аз се надявам на това…
И се надявам, че промените наистина идват — промените към добро! :-)
Вчера след работа минахме покрай Партийния дом (a.k.a. една от сградите на Парламента), където приключваше целодневният митинг на учителите.
Стана ми тъжно.
Беше студено, а тези хора бяха навън цял ден, за да се преборят за няколко лева в повече към смешно ниските си заплати.
Срещнах и стар приятел, учителя ми по литература от Музикалното училище, г-н Угринов. Каза, че са навън от сутринта. Усмихна се, като ме видя, беше неочаквана и хубава среща:)
* * *
Много се изписа за учителските протести тези дни. Надали мога да добавя нещо ново… Чух, че вчера са били поне 50’000 на митингите, имаше учители от цялата страна. Не съм очевидец, но за сметка на това видях, как изглеждаше улицата между Руски паметник и площад “Македония” вчера на обяд. От единия край до другия беше запълнена с рейсове. А сутринта същата тази улица беше пълна с полиция.
Че реформа в образованието е необходима, е неоспорим факт.
Но и че човек не може да преживява с заплата, коато е по-малка от едномесечен наем за най-малкия едностаен апартамент в София, за мен е не по-малко неоспорим факт.
Трето, за всички е ясно, че криза има, и не само в образованието.
Криза има в самата държава. Или каквото там е останало от нея…
Свидетелство за това са и протестите в защита на природата на България, продължили цяло лято.
И правителството просто си затваря очите на всичко това. Или се опитва. Но не мисля, че ще може да продължи още дълго по същия начин…
* * *
А другото, което ми направи впечатление вчера, е, че може би за първи път (поправете ме, ако греша), от 1997-а година насам (нощта на 10-ти февруари, още известна като “Нощта на Добревите сопи“), виждам полицията да огражда с решетки Парламент, Президентство, и други сгради, където обитават Важните Държавни Мъже (и Жени).
За мен този факт е притеснителен.
И говори за нещо друго, освен предпазливост.
А именно – страх.
Страх от хората, излезли на улиците, за да се борят за правата си. Да бъдат Граждани. Да се борят за оцеляването си. Да се борят за българската природа (да, и за нея също, вчера е имало и малък протест в защита на Рила, като протестиращите са били оградени от полицейски кордон от всички страни, по свидетелства на очевидци!).
А страхът от хората, които са те избрали да ги представляваш и защитаваш, не е хубаво нещо.
Говори за това, че май не си на мястото си… и се чувстваш неуютно поради това.
Петък вечер е, работната седмицата свършва, може да се посмеем на някои руски мъдрости, които открих наскоро случайно.
Любимите сред тях са ми:
“Ако димът се стеле по земята – върнете се и изключете ютията; ако се вдига стълбовидно – може вече и да не се връщате.”
“Винтът, забит с чук, държи по-здраво от пирон, завъртян с отвертка.”
“Ако гледате телевизия, сигурно сте забелязали, че добрите винаги побеждават лошите – с изключение на новините в осем часа.”
“Възпитаният мъж не прави забележка на жена, неправилно носеща траверса.”
А ето и пълният списък:
