Вчера един добър човек си отиде от нашата Земя, в 2 без двайсет през нощта.

Не, не бяхме приятели. Или пък роднини.

Бяхме… съседи.

* * *

Въпреки това, ще ми липсва… И не само на мен.

Съжалявам, че не успяхме да се срещнем повече от няколко пъти на стълбите и още веднъж, кога почиствахме една занемарена градинка близо до мястото, където живеем…

Беше истински джентълмен. От старата генерация.

Казваше се Христо Златанов. Беше аероинженер. По-късно намерих само няколко думи за него в Интернет, беше публикувал статия за Вили Мессершмит в списание “Криле” преди 11 години, а също и беше писал за разширяването/местенето на летището в София.

Ето няколкото думи за него, които успях да открия:

Христо Златанов, дипломиран аероинженер, един от 127-те възпитаници на авиоконструктора проф. Цветан Лазаров. Завършва ВМЕИ (1962 г., специалност “Самолетостроене”) и работи непрекъснато 36 години (до края на 1998 г.) в националния превозвач АК “БАЛКАН”. През 1973 г. участва в конкурса за ново летище в София. Изследва (1974-1978г.) типови критични явления в поведението на самолет Ту-154 и под ръководството на проф. Любен Панов написва дисертационния си труд “Устойчивост и управляемост на самолета при особени случаи”. Летец-борден инженер с пролетени 15’383 часа. Безпартиен. Журналист на свободна практика.

Впечатлих се от цифрата — летял е 15’383 часа!

* * *

Странно, но факт — до вчера не знаех първото му име, само фамилията…

* * *

Беше възрастен, но не твърде. Тежка болест го повали, обаче, и той си отиде… Никакви лекарства, операции, не помогнаха…

* * *

За последно го видяхме завчера вечерта… Така се случи просто (нямам сили да разказвам за това). А той си отиде няколко часа след това…

* * *

Ще остави светла следа в сърцето ми, въпреки че не се познавахме почти…

* * *

В Ирландия, казват, хората често празнуват, когато някой си отиде, пеят песни и пият здраво и танцуват. Легенда или не, мен не ме бива за ирландец, явно, защото сърцето ми скърби и се е свило…

И още си спомням, как студена тръпка премина по гърба ми, в мига, в който почти можех да усетя Смъртта, сякаш седнала на ръба на леглото му… Чакаща.

А ти се усещаш глупав и безпомощен и знаеш, че няма как да я спреш…

* * *

Спомняте ли си астронома Карл Сейгън? В “Космос” (книгата и TV филмите), той ни разказва, как, ако приравним (образно) ~15 милиарда години (13.7, ако трябва да сме по-точни), които познатата ни Вселена съществува, на 1 “виртуална” година, то времето, когато хората, човечеството, са що-годе съзнателни (последните ни 500 години), ще е равно на… 1 секунда. Това сме ние, хората… в мащабите на Вселената. 1/31536000 от историята й. Да не говорим пък, къде се намираме (като местоположение), в мащабите на пространството…

В същото време, някак сме свикнали с мисълта, че сме могъщи, съзнателни, силни — нали разцепваме атома и летим в Космоса… едва ли не, център на Вселената, венец на Творението и други подобни (всеки робовладелец би ви го казал, преди 200-300 години, или пък всеки, който си мисли, че Човек е много по-съвършено и по-висше създание от всяко друго животно на планетата ни). Преди 500 години пък дори сме изгаряли хора на кладата, които са спорили по въпроса, дали все пак Земята не обикаля около Слънцето, а не обратното…

Но…

Науката, търсенето на отговорите на трудните въпроси, които си задаваме, изобщо не ни доближават до отговора.

Засега ни бива само в задаването на въпросите.

Къде сме?

Защо сме тук?

Накъде отиваме?

Какво е Животът?

Какво е Смъртта?

* * *

Толкова велики, а не можем да спрем хиляди болести, които отнасят преждевременно милиони хора по земята всяка година?

* * *

И… въпросът…

Защо ни боли?

Защо никоя мъдра философска мисъл или зен-притча или вяра, религия, не може да ти помогне, когато осъзнаеш, че някой си отишъл от Земята, завинаги? Че го няма?

* * *

Оставяме следи, да…

Оставяме следи в историята. Оставяме следи в сърцата на хората, които са ни обичали и познавали. Оставяме нещата, които сме написали. Оставяме нещата, които сме създали. Оставаме на снимките, на които ни има и нас…

Страдивариус все още жив, той “живее” във всяка една от цигулките, на които свирят и досега повечето известни цигулари. Йохан Себастиан Бах “живее” в нотите на божествените си произведения. Джон Толкин живее по страниците на причудливите летописи за Средната Земя, които написва с толкова много любов и старание… Древни, забравени майстори, живеят във всеки камък, който образува Хеопсовата пирамида. Нютон живее в законите за гравитацията, които успява да формулира преди толкова много време. Хитлер, той също не е забравен, както и хиляди други исторически личности, учени, пътешественици, музиканти, писатели, лекари…

Да, ние оставяме следи във Вселената… или, по-точно, малки прашинки, а не следи… Не всеки един от нас еднакво силно — повечето от нас ще бъдем забравени или незапомнени (или запомнени съвсем бегло)…

Но… какво значение има това?

* * *

Отговорът бил “42”, казват някои — отговорът на онзи, Големия Въпрос, за смисъл на живота, Вселената и всичко останало.

Други пък казват, че е в децата, и че по своему сме безсмъртни, защото Животът на Земята постоянно се създава наново…

Трети пък казват, че смисълът е в онова, което ще оставиш след себе си — картина, книга, хубав спомен за себе си, или пък някое добро дело…

Четвърти казват, че е във всеки изгрев и залез, който виждаме, във всяка морска вълна, във всяко листенце, носено по вятъра наесен, във всяка дъждовна капка, горска ягода, песъчинка, облаче на небето, в аромата на кафето сутрин, във всеки атом и в цялата Вселена едновременно…

Пети казват, че е в Любовта…

* * *

Аз не знам, какъв е отговорът. Мисля си, че е някъде там, по средата, между всичките тези неща, изплъзващ се измежду мислите ми, недефинируем, мъглив… и си мисля, че ще изминат още много хиляди, може би дори милиони години, преди някой да го намери. Стига хората все още да съществуваме, разбира се, след толкова много време…

А може би…

А може би всеки един от нас знае отговора, преди да се роди и… след като напусне Земята отново?

* * *

След купчината ми объркани мисли, сега ще се опитам да поспя малко…

Бих се радвал, ако душата на съседа, когото не познавах (но ценях и уважавах много), да може да усети нещата, които мисля и чувствам. Че го обичахме, по свой си начин, и че ни липсва…

* * *

Оставяме малки прашинки след себе си…

…до следващото завъртане на Колелото, както обичаше да казва Стрелецът от “Тъмната Кула” на Стивън Кинг…

А истината е, че изобщо не знаем, защо сме тук…