Хобитите са в къщата на Том Бомбадил и Златоронка:

“Накрая Том и Златоронка станаха и бързо разчистиха масата. Помолиха гостите да си почиват и ги настаниха в кресла, със скамейчици под морните им крака. В широкото огнище пред тях огънят пламтеше с нежен аромат, сякаш бе разпален от ябълкови дърва. Когато подреждането свърши, изгасиха всички светлини в стаята освен една лампа и две свещи на лавицата над камината. Със свещ в ръка Златоронка застана пред тях и пожела на всеки лека нощ и дълбок сън.

— Почивайте в мир до заранта! — каза тя. — Не обръщайте внимание на нощните звуци! Тук нищо не минава през прозорци и врати освен сиянието лунно, лъчите звездни и вятърът над хълма. Лека нощ!

Сред трептящи отблясъци и тихо шумолене тя излезе от стаята. Звукът на стъпките й бе като поток, който кротко се спуска от хълма по прохладните камъни сред нощния покой.”

—Джон Толкин, “Властелинът на Пръстените”, том I, глава 7
(превод: Любомир Николов)

Един любим момент от една много любима моя книга… И следващият път като пожелавам на дъщеря ми “Лека нощ!”, мисля да цитирам Златоронка. :-)

Много интересна статия, на която попаднах неотдавна:

Why can’t we read anymore?

The reasons for that low number are, I guess, the same as your reasons for reading fewer books than you think you should have read last year: I’ve been finding it harder and harder to concentrate on words, sentences, paragraphs. Let alone chapters. Chapters often have page after page of paragraphs. It just seems such an awful lot of words to concentrate on, on their own, without something else happening. And once you’ve finished one chapter, you have to get through another one. And usually a whole bunch more, before you can say finished, and get to the next. The next book. The next thing. The next possibility. Next next next.

Текстът е малко дългичък, но опитайте да го прочетете… без да се разсейвате! ;-) Струва си.

P.S. Последните две супер-дълги книги, които прочетох неотдавна на хартия, са The Name of the Wind и The Wise Man’s Fear на Patrick Rothfuss. Сега чакам третата книга от трилогията. :)

“I live, I burn with life, I love, I slay, and I am content.”

—Conan the Cimmerian, “Queen of the Black Coast” (1934)

Много ми хареса този цитат на Конан Варварина, тоест, на Робърт Хауърд. ;-)

НОСЕТЕ СИ НОВИТЕ ДРЕХИ, МОМЧЕТА –
падаме, както ходим,
умираме, както спим.
Въпросите на тая планета
я решим,
я не решим…

Но не казвайте: утре ще бъдем красиви.
Не казвайте: утре ще бъдем щастливи.
Не казвайте: утре ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета,
падаме, както ходим,
умираме, както спим.

Не казвайте: утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте: утре да бъдем честни,
днес тихичко
ще се проврем…
Носете си новите дрехи, момчета,
ходейки падаме,
сънувайки мрем.

Не казвайте: утре с вик на площада
ще кажа истината, после – на клада!
На клада, но утре. А днес потърпете,
днес се налага
да премълчим…
Носете си новите дрехи, момчета –
падаме, както ходим,
умираме, както спим!

—Стефан Цанев

(С благодарност за @molif, че ми го изпрати…)

Парченца от стихотворението казват повече, отколкото на пръв поглед се вижда… а може би съм просто в такова настроение… :)

Днес при Ани излезе епизод #3 на Петъчния Заек. Тази седмица, Заекът се страхува от… четене! :-)

И се присетих, как четях “ТО” навремето и се плаших и аз! :) (А като споменахме “четене” и “Стивън Кинг”, ето как съм си представял понякога картинката… ти си четеш спокойно, а тъмната ти половина…! или пък ето така…)

Но не за страшни книги ще пиша сега, а и понеже не съм толкова плашлив като заека, изведнъж нещо ми се дочетоха книжки… Представих си…

…Студен зимен следобед. Навън грее слънце… или не, по-добре да е мъгливо, небето е надвиснало със сняг. И така, мъгливо, студено навън, но камината в стаята е добре разпалена, дървата пращят, а огънят разнася игриви, колебливи отблясъци и сенки по стените.

Близо до камината, малка масичка. На нея стои чаша горещо кафе с ром, мляко и кафява захар; от чашата се издига пара, защото кафето току-що е направено. На масата има няколко книжки. В някое ъгълче може да лежи и една стара лула с дълъг мундщук, до нея кесийка с ароматен тютюн (примерно, с аромат на ванилия и череша). До масичката, удобно кресло. А ти си седиш в креслото, с интересна книжка в ръка, и си четеш. Забравил си за мъглата и студа навън, огънят те топли приятно, отпиваш от кафето, и си се пренесъл в някакъв друг свят…

В този свят се случват какви ли не неща. Той е изпълнен с приключения и пътешествия. Може би нещо страшно сега се случва в книгата? Може би нещо забавно? Може би героите пътуват в книжката, и са също така изплашени, както Петъчният заек днес? ;-)

Важното е, че ей-сега ще разбереш, но в уюта на дома си. Ще разлистваш страница подир страница и ще потъваш все по-дълбоко в Историята, която разказвачът ти разказва… докато навън е все така студено, и може би вали сняг, и мъглите на града пълзят бавно и към твоята къща…

Но ти не се боиш. Защото камината е гореща, защото лампите уютно осветяват дома ти, и има свещи на масата. И ти си четеш, и четеш, и четеш… И ти е хем уютно, хем малко страшничко на моменти. И накрая, когато следобедът малко по малко се превърне във вечер, оставяш книгите настрана, и излизате с любимия човек на разходка из града, покрит със сняг.

Ето така си го представям… Преведох ви от Friday Bunny и Стивън Книг та чак дотук… надявам се, не ви е било твърде скучно пътешествието. :)

Някой ден бих искал да живея в къща, наистина, а в нея да има камина, а до камината да има уютно кресло и… Е, нататък ви го разказах… Има и още, разбира се, но нека не казвам всичко…

[ . . . ] Ние сме хората на книгите. Ние обичаме нашите книги. Пълним къщите си с тях. Ценим като съкровище книгите, наследени от родителите ни, и греем от щастие от идеята, че ще ги предадем и на децата си. Не са ли започнали повечето от нас да четат от някоя любима книжка, принадлежала на някой от родителите ни? Ние даваме насила хубавите книги на приятелите си, и настояваме те да ги прочетат. Дори усещаме странна близост към хората, които виждаме в автобуса или самолета да четат нашите книги, книгите, които смятаме за “свои”. Ако някой се опита да отнеме книгите ни – репресивно правителство, или загубил мярката цензор – ги защитаваме, сякаш са живи. Разпознаваме нашите съплеменници, когато им отидем на гости, по стените от библиотечни рафтове. По клатещите се купчини от книги край леглата и по подовете им, и по влажните книги в банята. Нашите книги – това сме ние. Те са нашите зареждаеми блокове памет. В тях са моралните, интелектуални и съзидателни влияния, които ни правят хората, които сме.

[ . . . ] Третото, което ACTA се опитва да наложи, е да застави Интернет провайдерите да шпионират мрежите си, и да предават събраната информация на праводържателите. За да могат праводържателите да подслушват масово и в пълни подробности, без каквото и да било съдебно разрешение, процес или дори конкретно подозрение. Да подслушват всичко във вашите комуникации – общуването ви с вашето семейство, с вашия лекар, с вашия адвокат, та до домашните на децата ви.

Това са малки извадки от една реч на Кори Доктороу (13 ноември 2009). Записани са като текст от Джейд Колбърт. Прекрасният превод на български е на Григор Гачев (част първа, част втора).

Струва си да отделите малко време, за да прочетете целия текст. Вписва се много добре в последните събития — триенето на книги от Amazon.com, промяната в законите за авторското право по света, и “следенето” на Интернет трафика…

И чашите бяха опразнени,
и бутилката – с гърло разбито,
и вратата беше заключена,
а леглото – широко открито.
И безброй звезди от стъкло
ни предсказваха щастие в тая
като в приказка великолепна,
отдавна неметена стая.
И аз бях мъртвопиян
и с бумтящо от радост сърце,
а ти беше пияна и жива,
и гола във мойте ръце…

“Фиеста”, Жак Превер

Et les verres étaient vides
Et la bouteille brisée
Et le lit était grand ouvert
Et la porte fermée
Et toutes les étoiles de verre
Du bonheur et de la beauté
Resplendissaient dans la poussière
De la chambre mal balayée
Et j’étais ivre mort
Et j’étais feu de joie
Et toi ivre vivante
Toute nue dans mes bras.

« Fiesta »
Jacques Prévert

Прочетох книгата неотдавна (първа страница, screen)…

Хубава е. Ще научите още повече за “предисторията” (ако мога тъй да се изразя) на Средната Земя… Редактор е, разбира се, Кристофър Толкин; илюстрациите са на Алън Лий.

Изданието, което притежавам, е на издателска къща “Бард”, с твърди корици, хубава хартия и цветни и черно-бели илюстрации. Цената й беше 17.99, което не е много за подобно издание.

Ако обичате приказките, но и ако обичате още повече да се ровите в преданията за измислени (дали?) земи и интересни исторически личности, то това е точно книжката за вас!

Е, не вреди и да сте почитател на творчеството на Джон Толкин, разбира се… ;-)

Хубава статия (анализ), която прочетох преди няколко минути:

Why 2024 Will Be Like Nineteen Eighty-Four

(Може би си спомняте, че преди няколко дни избухна скандал, когато Amazon тихо и “незабележимо” изтриха хиляди копия на “1984” и “Фермата” на Джодж Оруел от техните електронни книги.)

The Orwell incident was too rich with irony to escape criticism, however. Amazon was forced to promise that it will no longer delete its customers’ books.

Don’t put too much stock in that promise. The worst thing about this story isn’t Amazon’s conduct; it’s the company’s technical capabilities. Now we know that Amazon can delete anything it wants from your electronic reader. That’s an awesome power, and Amazon’s justification in this instance is beside the point.

As our media libraries get converted to 1’s and 0’s, we are at risk of losing what we take for granted today: full ownership of our book and music and movie collections.

“1984” или “451 по Фаренхайт” може би ше бъдат възможни един ден…

…И не защото някой може внезапно да реши, че това, което чета в момента, всъщност не бива да го чета. (Макар че, явно и това може да бъде аргумент, след като прочетох за случката с Amazon и “1984”!)

Просто предпочитам хартията.

Обичам шумоленето на страниците, обичам мириса на мастило и хартия; приятно ми е, че книгата не свети в тъмното, както всички монитори правят, ами трябва да светна лампата, за да чета…

Да, книгите заемат място, но това не е толкова страшно.

От друга страна, книгите работят и когато нямат ток или пък ще работят и след 10, 20, 30 години — дотогава колко технологични стандарта може да са се сменили, колко нови неща да са измислени — но поставиш ли книгата на рафта, можеш спокойно да се върнеш при нея след много дълго време, и тя ще е там и ще те чака… да бъде прочетена отново! Освен това, можеш да четеш една книга навсякъде! (Да, и електронната книга можеш, но за момента май предпочитам хартиените…)

Неотдавна с Ани, докато се разхождахме из София, намерихме една книга, издадена в Англия, преди точно 100 години. Изхвърлена. Нещо за Библията, трактат на някой си G. Campbell Morgan… Книгата беше дори изядена от мишки, частично, но все още се четеше! Сега се чудим, какво да я правим, да я подарим ли, що ли… На мен лично не ми трябва, но някак, не можах да я оставя така захвърлена…

После, при една друга разходка, намерихме книга, издадена в България преди точно… 101 години! Написана е от Поль Думеръ, “Книга за моите синове” се казва, а преводът е от руски. Запазена е, много, изглежда почти като нова, а е на възраст повече от век! (В момента Ани я разлиства с интерес;-)

Замислих се… Колко ценни бяха книгите, някога. Колко са… евтини, днес. И колко по-малко ги четем.

(Аз чета много неща онлайн, но обичам да чета и книги, все още…)

Ако днес някой от нас притежава някакъв вид електронна книга, и реши внезапно да я захвърли на тавана, да прашасва… И след 100 години някой намери тази книга и я отвори, какво ще се случи? Ще може ли да бъде прочетена? Не мисля… Или технологията, или батериите, вече ще са й толкова преживели времето си, че вероятно книгата би се превърнала в парче пластмаса, невъзможно за употреба. Неразчитаема.

В момента измисляме неща, които работят днес и през следващите няколко години. Лаптопи, електронни книги, средства за запазване на информация…

Надявам се, технологията ни да се запази в такъв вид, че да можем да продължим да предаваме знания и на поколенията след нас… :-)

* * *

Хм, ей такива ми ти размисли ме споходиха, в една спокойна неделна утрин, докато пих кафето си и изведнъж не прочетох в блога на Нели О., как Amazon са изтрили две книги на техни читатели… просто ей-така. А че една от книгите е била “1984” на Джордж Оруел, е просто съвпадение, предполагам… ;)